Парамахамса Сатянанда разказва за своя живот и път

“Аз съм книга с много глави и всяка глава си има начало и край…”
Свами Сатянанда

Превод Санаткумар, „BHAKTI YOGA SAGAR“ Swami Satyananda Saraswati (vol. 1 – 7)

Свами Сатянанда Сарасвати е роден в малко градче близо до Алмора в подножието на Хималаите. Като дете показва необикновени качества и преживява първото си духовно изживяване на 6 годишна възраст. На 18 години той напуска дома си и тръгва да търси Духовния си учител. Открива го в град Ришикеш, в лицето на Свами Шивананда . Остава 12 години на обучение в Шивананда Aшрам, където основната му практика е Карма йога. Работи от зори до късна нощ, вършейки всякакви дейности, от чистене и пазаруване до ръководене на Ашрама. С радост и отдаденост служи на своят Гуру.

Въпреки острия си интелект и определян от Свами Шивананда като „всестранен гении“, неговото обучение не е било чрез инструкции и учене, а чрез служене и Карма Йога. Той следвал с вяра думите на Учителя си: „Работи усилено и ще бъдеш пречистен. Няма нужда да търсиш светлината, тя ще дойде от самия теб“. И това е, което се

У дома

Роден съм в икшваку* семейство – аз съм кшатрия, воин от родословието на Рама. В деня на моето раждане майка ми и баща ми сложили на тялото ми изображение на Шри Рама,  а в ръката ми меч. Дадена ми е самскара или кръщение на воин с вино и меч. Баща ми беше от Ария Самадж. Те са реформатори, като протестантите в християнството. Всяка сутрин слагаше по няколко пръчки в медно гърне и 15 минути пееше мантрите от Agnihotra Vidhi Veda.

Имах особено влечение към бог Рама. Обичах всичко за него, за чудния му живот, за неговия самоконтрол, уравновесеност, въздържание, култура, добри обноски, за начина по който е страдал и враждувал, за отношението и държанието му към враговeте. Когато бях малко момче се прекланях пред Рама като пред мой герой. Всички деца търсят модел, търсят образец за подражание, и аз имах нужда от модел. Получих образование в манастир, но избрах за свой модел Рама. Когато ме посветиха в саняса, обаче попаднах в традицията на Шива.

Светецът на моето детство беше Ганди. Роден съм през 1923 г. (на 24-ти декември) и през 1930 – 31 г. научих какво ни казваха лидерите като Махатма Ганди. Ганди ни казваше, че Индия ще се освободи с чакрък. Той твърдо държеше на принципите си: “Никакви оръжия, никакви пушки, никакво насилие!” Майка ми до такава степен беше въвлечена в освободителното движение на Ганди, че в дух на безкористно служене продаваше платове khadi.

Баща ми работеше в полицията на Алмора. Демобилизирали го след Първата световна война по време на която служил като обикновен войник в Абисиния, Месопотамия (Близкия Изток) и Алжир. След края на войната се завърнал, намерил работа в полицията и това му харесваше. Работеше в града и затова напълно беше изоставил семейните имоти от 1500 акра обработваема земя и 1000 акра гори. Имахме много животни: 500 овце, 6 кучета, няколко понита и магарета, но баща ми не се интересуваше от грижите по тях.

Роден съм на село и живях в много проста среда. Въпреки, че семейството ми притежаваше много обработваема земя, носех същите стари обувки и скъсани дрехи каквито носят селяните. Още от 8-годишна възраст започнах да се занимавам с фермерство. Нощем четях на слаба светлина от керосинова лампа, а през деня се грижех за добитъка.

В моето семейство санскрит беше разговорен език така, както по домовете се говорят местните наречия. Затова първият ми език, който започнах да говоря след раждането, беше санскрит. По-късно, като трети език (след хинди) научих английски и арабски/урду. Първо, обаче научих санскрит и затова го обичам като майчин език. През ранните ми години учих музика и танци. Музиката ме отведе при танца. Много обичах да танцувам.

Моят Бог ме водеше още от детските години. На 6-годишна възраст имах много стряскащо преживяване – виждах тялото си, но не го усещах. Беше, като че ли цялото тяло е под анестезия с изключение на очите. Виждах пръстите, колената – всичко, но нямах усещания. Нямаше връзка между съществуване и осъзнаване. Това беше стряскащо.

На такава възраст малко се уплаших и родителите ми ме водеха при доктори, садхута и моли, на гробове (на светци) и в храмове… Търсиха съвети от много хора, включително саняси и лечители от онези времена. За щастие тогава нямахме психиатрични клиники, защото симптомите ми бяха патологични и със сигурност щяха да ме приберат в някоя болница. Един свами предположи, че е било духовно изживяване. Започнах да мисля какво преживяване може да е било? Дали беше болест? Тогава прочетох книгите на Свами Вивекананда и други духовни хора и разбрах, че това преживяване е ознаменувало събуждането на моята душа. Замислих се: “Как мога да го преживея по мое желание?”

Така разбрах, че има Бог, защото в противен случай никога нямаше да помисля за Бога. Преживяването, обаче се появи отново. В края на краищата ме спаси една велика светица – Анандамай Ма. Тя каза на родителите ми: “Няма нищо страшно. Змията си сменя кожата. Това е всичко. Нека да пее киртан.” Оттогава започнах да пея киртани. Пеех и денем, и нощем. Да пееш ритмично киртан в продължение на 2-3 часа беше много весело. Умът навлиза толкова дълбоко, че не иска да се връща обратно, защото блаженството на музиката и Божието име така добре се смесват. Постепенно симптомите ми изчезнаха и заживях съвсем нормален живот.

Ние бяхме земеделци. През седмицата отивах на уроци в града (Алмора). И там имахме малка къща. В събота яхвах понито и се връщах на село. Оставах у дома в събота и неделя и се грижех за семейните дела. Имахме много волове, крави и 500 овце от които добивахме вълна. Овцете обикновено бродеха свободно из горите. Имахме и 12 големи кучета купени в Тибет. Те пазеха овцете от хищни зверове. Горите бяха много гъсти и гъмжаха от тигри. Често скитах и се наслаждавах на живота в гората. Когато през ваканциите се връщах вкъщи се занимавах със спорт. Увличах се от крикет, но е трудно да играеш крикет, защото това е занимание за цял ден и отнема прекалено много време. Бях фермерски син и, ако по цял ден играех крикет, кой щеше да наглежда семейните дела? Двайсет години постоянно ходех на нивите с тенекиено гърне.

През ученическите години бях много зле с математиката. Никога не съм имал добри оценки по математика. Въобще не разбрах геометрията и не знам защо ни я преподаваха. Това няма нищо общо с мозъка, нито с интелигентността, нито със справянето с проблемите в живота, нито с бизнеса, семейството или организационния живот.

Когато бях на 15 или 16 години в Кумаон срещнах тигър. Появи се толкова наблизо, че нямах време даже да помисля какво да правя. Насочих пушката и един след друг изстрелях всички патрони. Дори не се замислих, просто изпразних пушката в него. След това за няколко мига изгубих съзнание и цялото ми тяло се покри с пот. В моя роден край потенето е непознато, защото е много студено. Като дете дори пиех алкохол, защото Кумаон е много студено място. Всяка вечер преди лягане на децата се даваше малко алкохол.

През детството никога не съм мислил за саняса. До 18 или 19-тата година това въобще не ми е идвало наум. Тогава обстоятелствата в живота ми се промениха така рязко, че всички връзки бяха пресечени. Преди това мислех за някакъв алтернативен начин на живот, но не и за саняса.

В онези години през дома ни минаваха и отсядаха много садхаци и садхута на път за Кайлаш или Манасаровар. По онова време от там минаваше единствения път. Често получавах техния даршан, но въобще не ме интересуваха. Не знаех какво е саняса и не съм и сънувал, че ще приема саняса. Интересът дойде когато моята тантристка йогиня ми даде посвещение.

Посещавах начално училище в Наинитал където оставах от понеделник до петък. Бях отговорник на класа и затова през цялата седмица можех да си оставям учебниците в библиотеката. Всяка събота от училище направо отивах в моето село. Трябваше дълго да вървя нагоре-надолу в Хималаите, за да стигна до дома. Един ден на връщане в Наинитал на пътя се разминах с една жена. Тя седеше на камък, като някакъв санясин, с 4-5 човека около нея и пушеше чилум (лула). Дори не я погледнах, но изведнъж тя ми извика: “Хей, ела тук!” Никога не съм се подчинявал на команди. Дори моя гуру никога не ми е заповядвал. Аз командвах, а не получавах команди. Погледнах я и щях да й отвърна: “Да не съм ти слуга?” когато нещо силно ме заинтригува и отидох при нея. Поиска да й донеса мляко от пазара. Подаде ми глинена кана и каза: “Донеси мляко! Искаме да пием чай.” Искаше ми се да й изкрещя. Тя, обаче просто ме завърза и принуди! Беше ужасен човек, като мен, който никога не се притеснява да обиди или нарани някой. Когато бях младеж говорех каквото си искам.

Произлизах от добре известно семейство и не се интересувах от никого. Искаше ми се да й изкрещя обиди, но не можах да си отворя устата. Почувствах се засегнат, но като овца или куче отидох при нея. Аз, който бях кшатрия (воин) по рождение и никога от никого не приемах заповеди, веднага й се подчиних. Отидох до пазара на Наинитал и донесох мляко. Каза ми: “Сядай тука!” и аз седнах. Предложи ми чилума. Казах: “Няма да го взема.” “Какво! – възкликна тя. – Щом ти давам, ще взимаш!” Взех го и не беше добро преживяване. Как да пушиш лула, когато никога не си пушил? Въпреки всичко поех чилума и смукнах малко. Вкусът беше изключително горчив.

Около нея имаше няколко съвсем обикновени необразовани човека. Тя говореше за агия, за чакри, кундалини, надиси и още много други неща, за които бях чел в книгите на Свами Вивекананда и в старите книги за йога. Четях такива книги поради духовната атмосфера в дома ми. Помислих си: “Боже мой, тя знае толкова много!” Започнах всяка вечер да ходя при нея. Тя говореше за bhumika – седем състояния на съществуване. Един ден я попитах: “От къде знаеш всичко това? От кои книги си го прочела?” “Книги ли? – отвърна тя. – Дори не знам как се държат, с коя страна нагоре или надолу!”

Беше напълно неграмотна и говореше много цинично. В края на всяко изречение добавяше един много вулгарен израз, а понякога го вмъкваше и между думите. Не можеше да завърши изречение без един или два цинизма. Миришеше отвратително, защото никога не си миеше зъбите, не се къпеше и не се преобличаше. Беше ужасна – дебела като бивол, черна като въглища и вулгарна като проститутка! Въобще не изглеждаше като жена. Говореше цинично и за нищо и никакво можеше да наругае всеки. Но тя ми обясни какво е мрака на невежеството и кои са етапите на просветление…

Казах на баща ми: “Искам да я поканя.” Опасявах се от реакцията му, защото беше последовател на Ария Самадж и не уважаваше такива неща. Но той каза, че няма проблем, нека да продължа и да се уча на моя отговорност. Каза ми: “Прави каквото искаш.” В моето имение, от страната на реката, имаше пещера. Тя се съгласи да остане там, като каза: “Никой не трябва да идва от тази страна.” По цял ден пиеше алкохол и пушеше лулата. Привечер ядеше. Понякога по цяла нощ ядеше месо и пиеше. Когато почиваше никога не се грижеше да си покрие тялото. През деня спеше навън без никакви дрехи, като един огромен бивол! По принцип никой не смееше да я погледне. Ако някой го беше направил сигурно щеше да получи инфаркт! Но тя каза, че никой няма да я види…

Прези уикенда отидох при нея и попитах: “Ще ме учиш ли? Мога ли да идвам?” “Да разбира се – отвърна ми тя, – ще те уча. Ти си на подходяща възраст за учене. Ела в 12 през ноща, но без пушка.” В моя роден край, областта на Кумаон, Алмора, Наинитал и Корбет парк (Хималаите), нощем не можеш да ходиш без пушка, защото гъмжи от тигри и леопарди. За този район е написана книгата “Човекоядците от Кумаон.” Тя, обаче ми каза да не взимам пушка и затова трябваше да измина около два километра посреднощ, сам и невъоръжен…

Тя беше агхора. Беше от типа Aghora Panthi и със сигурност ми даде богато преживяване. Укроти ме не защото беше жена, а поради дълбоките си познания за неща, за които бях чел в книгите на Свами Вивекананда, Свами Даянанда и библията…
С нея практикувах тантра в продължение на 6 месеца, около 53 сеанса. Тя ми преподаде абсолютно всичко – всички практики и никаква теория. Преживяванията, които имах по това време бяха неописуеми. Имах блестящи, напълно помитащи, сияйни духовни преживявания, които се наричат трансцендентални опитности.

Те не принадлежат на тялото, не принадлежат на времето и със сигурност не принадлежат на никое пространство. В Упанишадите се казва, че по време на такива преживявания не съществува усещане за посока, за аз, за живот или смърт. За мен нямаше нито пустота, нито пълнота. Беше състояние на абсолютно небитие и в същото време преживявах всичко. Нямах усещане за време, място и обстоятелства. Нямах страх от мрака или смъртта. Преживях безкрайността, незримата цялостност… Изгубих осъзнаване за тялото. Стигнах много далеч, отвъд измеренията на човешкото съществуване, където няма нито слънце, нито луна.

В състояние в което няма ни старост, ни смърт. Получих тяло пречистено от огъня на йога.

Тя беше надарен учител. Беше непалка от традицията на Дататрея. Казваше се Сукман Гири и беше от Juna аkhara. Носеше геру и натриваше цялото си тяло с бхишма (пепел). Тя ми преподаде тантра и в края на шестия месец ми даде шактипат, ануграха. Тя живя много дълго. Съвсем наскоро (1994 г.) един свами отиде да я търси и откри, че е умряла преди няколко години. Беше с 18 години по-голяма от мен, т.е. на 36 г. когато аз бях на осемнайсет. Сукман е истинското произношение на Сушумна. Сушумна нади е позната като Сукман. Пряко от нея научих практиките на тантра, но не ги преподавах на никой, защото нямам право да ги преподавам.

Един ден каза, че си тръгва. Поисках преди да си отиде да ми даде посвещение. Тя ми отговори, че на никого не дава посвещение, а само дава благодат, ануграха. Думата ануграха означава шактипат. “Ануграха не е посвещение” каза тя. “Аз ти дадох тези преживявания и сега ще трябва да ги развиеш чрез свои собствени усилия.

За посвещение ще трябва да намериш гуру.” Каза ми: “Всички преживявания, които ти дадох, са само проблясъци. Не можеш повече да ги имаш дотогава, докато не ги изработиш. Аз бях тази, която ги предизвика в теб. Вече знаеш, че това е преживяването. Сега трябва сам да го постигнеш.” Отвърнах й: “Дай ми тогава посвещение!” Тя ми каза: “Не, аз не посвещавам. Сам намери гуру и подготви почвата.” Мислех я за боклук, но тя ми показа, че аз бях боклука. Каза ми: “В теб има много боклуци и само гуру може да ги изчисти… Аз не съм твой гуру. Аз само инжектирах преживяване. Този процес се нарича шакти санчар – циркулиране или вливане на енергия, шактипат. Аз ти влях това преживяване, но сам трябва да го развиеш в себе си чрез разширяване на съзнанието. Не мога да бъда твой гуру. Тръгни и открий вътрешния си гуру.” Честно казано, никога не бях мислил за саняса и през ума ми никога не беше преминавала мисъл за гуру дотогава, докато тя не ми каза. След като тя си отиде напуснах дома си.

Когато поисках да напусна дома всички роднини ми казваха: “Защо искаш да напуснеш? Ако искаш да откриеш Бога можеш да го търсиш и вкъщи.” Аз им  отговорих: “Покажете ми един или двама, които да са открили Бога вкъщи и няма да напусна.” Не видях нито един пример за такова нещо. Вместо това виждах как добри и предани хора бяха смазвани от семейните задължения. Баща ми често казваше: “Не трябва да тръгваш по този път (семеен живот). Какво мога да направя сега? Имам деца, имам задължения. Не мога да напусна, трябва да остана. Вече не мога да приема саняса. Саняса е за оформяне, за моделиране. Докато бамбуковата пръчка е тънка и зелена можеш да й  предадеш всякаква форма, но ако се опиташ да прегънеш суха и твърда пръчка, ще я счупиш. Сега си в крехка възраст и все още можеш да бъдеш оформян.”

Живот с гуру

Тръгнах “на лов” за гуру. Първо отидох в Гуджарат (в най-западната част на Индия) където имах природена сестра. Тя ме насочи към един учител махатма, който много ми се зарадва. Живях 15 дни в ашрама на този светец. Вече беше стар и си мислеше, че аз, като млад, образован, енергичен и многообещаващ ще мога да се погрижа за неговия ашрам. В деня в който го разрах, обаче си тръгнах, като казах: “Не съм дошъл, за да се сдобивам с ашрам.” През нощта прескочих оградата и отидох в Барейли, в Утар Прадеш.

От Барейли съм потеглил като сомнабул. Не мога да си спомня какво съм правил, как и защо съм купил билет и в кой влак съм пътувал. Умът ми беше съвършенно празен. Изведнъж съзнанието ми се отвори за външния свят и открих, че седя във влака точно срещу един санясин със сплъстени коси, който пушеше. Не бях пушил от много дни и затова го помолих за цигара. Той ми отвърна: “Недей да пушиш, момче, ще се разболееш от туберкулоза.” Попита ме къде отивам. Простодушно му отвърнах: “Търся гуру.” “И къде го търсиш – попита той, по магазините, ли?” Отговорих му отрицателно, а щом ме запита кой ми е казал да дойда тук отвърнах: “Не знам.”  Той ме заведе в Ришикеш и ме остави в един приют. На сутринта дойде да ме види работник в приюта, който чул за пристигането на младеж от Кумаон от където беше той самият. Казах му, че търся гуру и той ме изпрати при Свами Вишнудевананда в Кайлаш ашрам, главната квартира на нашата акхара. Свами Вишнудевананда ми каза: “Първо трябва да бъдеш посветен от някой и тогава можеш да дойдеш.

Ние не даваме саняса, но поддържаме саняси и ги учим на санскрит и шастри. Иди при Свами Шивананда, той е блестящ.” На 19 април 1943 г., в 9 часа сутринта срещнах Свами Шивананда. Казах му: “Искам да живея с теб.” Не му казах: “Търся гуру.” Той ми отговори: “Добре, можеш да останеш, но ще трябва много да работиш физически, умствено и духовно. Никакъв мързел или липса на сили, само тежък труд… Първо си почисти огледалото. Всичко което търсиш е в теб, а не в мен. Гуру нищо не дава. Душата – атма, е истината в нас. Съзнанието е в нас, светлината е в нас, Брахма (Бог) е в нас. Всичко е в нас.” Той стана мой гуру. Не му казах: “Ти си мой гуру.” Той не ми каза: “Ти си мой ученик”, но връзката която се формира на 14 април 1943 г. продължава и до ден днешен, макар Свами Шивананда вече да не е между живите.

Бях образован младеж, а в Шивананда ашрам живееха образовани саняси. Свами Шивананда обитаваше съвсем малък кутир. Когато поисках от него саняса той ми препоръча да практикувам безкористно служене и така автоматично да открия собствения си път. Той много ме вдъхнови и търсенето ми на гуру завърши в мига, в който го срещнах. Характерите ни бяха напълно противоположни. Той беше като кротка свещенна крава, а аз бях като свирепо овчарско куче.

И до ден днешен в мен има следи от онзи твърдоглав и упорит човек, но моя гуру беше спокоен и тих и аз напълно му повярвах. Той постоянно казваше, че всеки трябва да се научи да стои на собствените си нозе. Повярвах му, защото ми каза никога да не си помислям да оставам завинаги в ашрама. Даде ми само един съвет – да имам непоколебима вяра в Бога. Каза ми да не се чувствам излъган от надежди и потистаности, нито да се притеснявам за моите таланти или сили. Следвах думите му с пълно доверие. Никога не планирах да правя това или онова. Решавах да направя само това, което той ми казваше.

Прекарах 12 години в ашрама на моя гуру и живях много труден живот. В ашрама нямах място за спане. Нямах чиния. За да ям трябваше да прося роти (индийски хляб) по селата. Нямах пари да си купя храна. Единствената ми цел беше да служа на моя гуру и това служене на Гуруджи отвори портите към съдбата ми.

Когато влязох в ашрама на моя Гуру, макар да бях младо момче с дребно тяло,  трябваше да мия големите казани за готвене. За да изчистя дъното трябваше да влизам в казаните и цялото ми тяло се покриваше със сажди… Трябваше да прекарам през един скалист хълм канал за вода към ашрама. Когато свърших с това построих огромен резервоар за вода. След това започнахме да строим сградите на територията на ашрама… През 12 години в ашрама на моя Гуру много трудно ходех по нужда в тоалетната. Толкова много работех, че костите ми се виждаха и можеха да се преброят.

Задавах на Свами Шивананда много въпроси за преживяванията и духовния ми живот. Той само каза: ”Нищо не можеш да видиш в замърсено огледало. Първо трябва да го изчистиш. Трябва да се подготви основата. Какъв смисъл има да изпълняваш всички тези садхани, като си сляп? Ти имаш avidya, невежество, и ajnana, липса на мъдрост. Нямаш вътрешни духовни очи. Искаш да видиш реалността с физически очи, но това е невъзможно. Затова практикувай карма йога.”

Никога не съм се опитвал да се развивам или оформям. Всичко ставаше от само себе си, но основната причина беше навлизането и присъствието в живота ми на моя гуру. Без появата му в моя живот никога трансформацията нямаше да се осъществи, защото бях много безчувствен и коравосърдечен човек. По милостта на гуру човекът с каменно сърце започна да се топи, железния човек започна да омеква. Връзката с моя гуру беше това, което предизвика промяна в мен. Моя гуру беше много специален човек. Той вярваше, че този, който мисли доброто на другите има нежно сърце.

Основната житейска философия на Свами Шивананда беше служене на обществото, служене на човечеството. Неговите приоритети бяха: “Служи, обичай, давай, пречиствай, медитирай, реализирай.”  Той събираше всички метачи и чистачи, измиваше им краката и ги хранеше. Аз реагирах негативно на това. Намирах го за безполезно и неуместно за духовно развитие. Но тъй като бях ученик, аз се отдавах на служене. Миех, готвех и хранех чистачите, но без да влагам душа в това… В Ришикеш имаше много прокажени, които седяха в редици край пътищата и по улиците. Веднъж Свамиджи реши да ги настани в подходящ дом.

Местния махараджа му даде земя и се построиха къщи за 250 прокажени. На всеки прокажен даде коза (на прокажените им е забранено на гледат крави), пакет цигари и им заръча да не просят по улиците. На мен ми даде задачата да ходя сред прокажените, да им чета и да ги уча на Рамачаритманас и Рамаяна, но не го правех от сърце. Често съпровождах лекарите и раздавах лекарства. Изпълнявах всичките си задължения, но без желание. Когато, обаче Бог те вдъхнови да служиш, трябва да го приемеш като благословия.

Един ден по време на Кумбха мела в ашрама донесоха върху чувал човек страдащ от проказа. Свами Шивананда ме извика и каза: “Настани го в някоя стая и му почисти тялото с антисептик.” Свамиджи беше лекар и знаеше какво трябва да се направи. Човекът беше много неприятен – миризмата, външния вид, поведението му бяха напълно неприемливи за мен. На следващата сутрин докладвах на Свамиджи и той ме попита как е прокаженият. Отговорих му: “Свамиджи, този човек е толкова труден! Неговата болест, неговите язви са толкова тежки.” Свамиджи ми отвърна: ”Искаш да откриеш Бога без никакво усилие. Искаш да постигнеш Бога без да промениш сърцето, ума, философията и разбиранията си; без да разрушиш личното си гнезденце. Ти имаш личност, характер, представи, навици, харесвания и нехаресвания. Първо ги разруши и промени сърцето си.”

Изгубих моите скъпоценни млади години, за да уча безполезни неща за география и история. Това, което научих през 12-те години в ашрама на моя гуру беше от полза за целия ми живот. Дори най-дребното научено практически, по-късно ми беше от огромна полза.

Не бях спокоен и тих човек. Още от детството гневът беше част от живота ми. Започнах да ставам по-спокоен едва през 1964 и 65 г. Не само, че се ядосвах, но ставах и буен. За нищо и никакво биех хората. Дори до днес в Ришикеш си спомнят какъв ужасен човек бях. Гневът беше едно от най-слабите места в живота ми. Не исках никой да ми казва какво да правя. Щях да му отвърна: “Махай се оттук!” Това беше егото. Моя гуру беше точно обратното – спокоен и тих. Ако го обидиш или критикуваш дори няма да те погледне.

Всички мои гурубхаи (братя по гуру) бяха джентълмени: Свами Чидананда, Свами Сатчитананда, Свами Шивапремананда, но аз никога не бях джентълмен. Едва сега  започнах да ставам вежлив и учтив. Бях това, което наричате bully (англ.) – кавгаджия, хулиган. Ришикеш беше моя територия, на която всявах ужас и всички се страхуваха от мен. Не щадях никой, който създаваше неприятности за ашрама.

Още от детските си години бях живял в такава среда. Спречках се дори с моя гуру. Случаят беше, че Свами Шивананда беше установил правило храната да се предлага първо в храма на бог Вишванат където се извършваше служба. След това звънецът за храна даваше знак и всички се хранеха. Един ден Свамиджи имаше за посетител един много предан и отдаден човек. По това време ръководех кухнята и Свами Шивананда ми каза: “Предложи му нещо за ядене.” Отвърнах му: “До звънеца има още време.” Свамиджи каза: “Той също е Бог.” Отговорих: “Добре тогава – ето ти ключовете и ти го нахрани! Аз си отивам!” И напуснах кухнята. Така влязох в пререкание с гуру. Това, обаче не продължи дълго, защото моя гуру беше много добър човек, вежлив и учтив, напълно спокоен и тих, като крава. Много е трудно да разстроиш такъв човек. Много лесно ще се скараш с ядосан човек. Ако ми повишите тон, крясъците ми ще са опрадвани.

Но моя гуру никога не крещеше, винаги беше в мир. Умът му беше напълно спокоен, но въпреки това му казах: “Вземи ключовете и си управлявай ашрама! Отивам си.” Затворих се в стаята ми. Знаех, че не трябва да казвам нищо грубо на гурудев, но гневът ми беше толкова силен. Затова се заключих за три дни и не излизах нито за храна, нито за тоалетна или баня. На третия ден усетих, че не мога да си намеря място. Когато стомахът ми се почувства празен умът малко се поуспокои… Моите гурубхаи казваха, че всички признаци на святост присъстват в тях, но отсъстват в мен. Нямах качества на светец. Един светец трябва да е любезен и тих, но аз никога не бях такъв. Въпреки това винаги пръв следвах думите на моя гуру. Той ми каза: “Разпространявай йога по света, дай научна переспектива на йога.” Никой друг не би го направил, но аз го направих. Милостта на гуру се излива не само над добрите ученици. С течение на времето и най-лошия син доказва, че може да е полезен.

Всички карми, които изпълних в Ришикеш, бяха изпълнени с нишкама бхава – безкористно отношение. Всичко беше сева, служене на Бога. Миех съдове и тенджери, перях дрехи, ръководех болница, карах биволски впряг, косях трева, хранех добитък и доях крави. Не го правех за себе си и никога не получих никакво заплащане. Не получих никакви външни облаги. Това беше гуру сева, служене на гуру. Вярвах, че дълга на ученика е безкористно да върши работата на своя гуру.

В ашрама винаги беше трудно да се работи. Работех по 24 часа на денонощие и отговарях за целия ашрам. Имахме пазач и посреднощ трябваше да ставам и да проверявам дали е буден. В ашрама липсваха условия и мнозина се разболяваха. Веднъж се разболях от жълтеница. Моя гуру ми каза: “Не яж лютива храна. Само варени зеленчуци и след няколко дни ще си добре.” За няколко дни оздравях. Друг път се разболях от коремен тиф. Тогава също оздравях без каквато и да е медицинска помощ. Хапеха ме плъхове и змии, но нямах време да угаждам на тялото и бях много слаб. Всяка работа, която извърших там за моя гуру се превърна в моя пуджа (преклонение). Тогава въобще не мислех, че ще имам ашрам. Ашрамът е голямо главоболие с толкова много отговорности.

В стаята, в която живеех в Шивананда ашрам, имах само най-необходимото – хамак, одеало и чаша. Един ден по време на обиколката си Свами Шивананда дойде в стаята и ме попита: “Нямаш ли подходящо легло?” Отговорих: “Не, нямам нужда от легло.” “Трябва да имаш легло и едно допълнително одеало” каза той.  Повторих му, че нямам нужда от тях, но той настояваше, че трябва да ги държа в стаята, защото Ришикеш е поклонническо място и тук хората идват и си отиват. Някой чужденец или болен можеше да дойде по всяко време на ноща. Ашрамът беше голям и в него живееха към 100 човека. Ако някой се разболееше можеше да има нужда от чаша топла вода за лекарство или чаша чай за възрастен посетител. Настоявайки да държа в стаята допълнителни вещи Свами Шивананда ми показа нов начин на живот, който беше твърде труден за мен по онова време. На следващия ден ми даде чаши, матраци, чай и т.н. Един санясин трябва да следва идеалите на Свами Шивананда както той ни ги демонстрира. Когато създаваш или съхраняваш нещо за другите, а не за себе си, това е човеколюбиво служене.

Свами Шивананда ни казваше: “Понасяй обидите, понасяй ранните – това е най-висшата садхана. Ако можеш да понасяш обиди и наранявания ти си много силна личност.” Казваше още: “Служи, обичай, давай, пречиствай, медитирай, реализирай, бъди добър, бъди любезен, бъди състрадателен.” Той казваше тези важни слова на всеки. Не беше стиснат човек. Винаги когато някой идваше да иска нещо казваше: “Хайде, дайте му го.” Веднъж раздаде всичко в ашрама! Нямахме одеала, защото ги беше раздал. Първото с което те посрещаше беше: “Намо Нараян, добре ли си? Искаш ли шоколад?” Свами Шивананда винаги мислеше за другите. Където и да срещнеше хора не им говореше за духовни неща. Винаги им казваше нещо приятно и им даваше дрехи, храна и лекарства. Той помнеше имената на всичките си познати отпреди 35-40 години.

Всеки ден моят гуру ми казваше: ”Бхакти марга е най-лесният, най-безопасният, най-евтиният, най-бързият и най-красивият път.” Аз, обаче не можех да го разбера въпреки, че дословно разбирах какво ми казва. Отне ми половин век, за да открия връзката си с Бога и когато я открих, пътуването ми вече е към своя край.

През 1947 г., по време на размириците при разделянето на Индия и Пакистан, Marwari Relief Society в Калкута поиска помощта на няколко свамита и моето име им беше дадено. Паднал от небето на палмово дърво – такова беше моето положение. Изпратиха ме в бежански лагер в Бангладеш. Там всеки гледаше да си спаси живота. Някои стреляха, други режеха гърла. Бежанците живееха в палатки и за тях имаше голяма кухня. Бях отговорник на кунята, която трябваше всеки ден да нахрани 4 – 5 000 души. Трябваше да поема ръководството на кухнята и да изпълня задачата. Един ден камионът със зърно не пристигна.

Трябваше да докара ориз и леща, но нищо не дойде. Чаках до 4 часа и се чудех какво ли е станало. Тогава дойде новината, че по пътя камионът е бил ограбен. “Добре, казах аз. Утре ще отида с камиона.” На следващия ден го натоварих и взех със себе си пушка. По пътя някакви хора се опитаха да ни спрат, но успях да им попреча и те избягаха. Една седмица съпровождахме камиона по този начин. Един ден, обаче някой ме видя в камиона и каза: “Това е човекът, който ни пречи да го ограбим, познах го!” Това беше края. Същия ден напуснах лагера и отидох в Калкута. Подадох си оставката в MRS и приключих с тях. Казах им: “Моята дхарма е служене, но живота на един санясин има по-висша цел. Ако с риск за живота си храня хората и ме убият, моето служене е безполезно. Не съм се родил, за да се дам толкова евтино. Ако трябва да умра ще е за кауза.” Затова отказах да работя… Поради милостта на моя гуру, обаче постепенно омекнах. Сега разбирам, че този, който изразява гняв е глупак. Аз бях глупав човек. Мъдрият остава спокоен.

Отсъствието на грубост и насилие е най-важното качество за човека. Това е качество на разумният човек. Но гневът беше моя самскара. Когато съм се родил първото, което съм докоснал, е било пушка. Родителите ми са можели да ми дадат да докосна Гитата, Рамаяна или листа от тулси, но избрали пушката.

Много е трудно да се обясни връзката ми със Свами Шивананда. Моя гуру винаги ме водеше по правилен път. В основата си аз бях светски човек. Характерът ми беше на човек, който се интересува от радостите на живота, като държи в едната ръка пушка. След като срещнах тантристката йогиня поех по друг път и станах склонен да приема саняса, но моят гуру ми даде саняса едва тогава, когато дойде време за това.

През 1946 г. ме изпратиха в Лахор като упълномощен редактор да отпечатам списанието и книгите на моя гуру и да ги изпратя в Ришикеш. През 1946 г. стана разделянето на Индия, но разбрах за това едва през май или юни 1947 г., когато още живеех в Лахор. Написах писмо до Свами Шивананда с молба да ми разреши да се върна в Ришикеш, но той не получил писмото и затова нямах отговор. Така на 15 август (денят на разделянето на Индия и Пакистан) се оказах затворен оттатък новата граница. Всичко стана пред очите ми – наблюдавах го от покрива на печатницата, в която бях изпратен. Бях страшно поразен и това обърна моя свят с главата надолу.

Станах свидетел на невъобразимо разорение от омраза. По онова време упрекнах и разкритикувах садхутата и мъдреците, отхвърлих религията и скъсах с Бога. Станах свидетел как се обезчестяват жени и безмилостно се колят деца. Не мога да ви опиша какво видях по улиците! Дори в ада не може да е по-лошо. Не можем да очакваме такива отвратителни, кървави събития в името на вярата. Сърцето ме болеше и си мислех, че ако религията подтиква хората към такова нечовешко безумие, тогава по-добре въобще да я отхвърлим. Търсим религията, защото ни води по пътя на добродетелта, но ако  предизвиква насилие, вражда и морален упадък, тогава каква е ползата от нея? По-добре въобще да се откажем от нея… Три дни бях затворен в Лахор.

На четвъртият, поради застъпничеството на моя гуру ме спаси армията. Това беше в края на август. На 8-ми септември Свами Шивананда имаше рожден ден и много хора се бяха записали за посвещение в саняса. В Ришикеш открих името си в списъка. Тогава казах: “Не, няма да приема саняса!” Това което видях в Лахор напълно разби вярата ми в религия, Бог, добро и карма. Мислех си: “Как е възможно хората да правят такива неща?” Беше ужасно, отвратително. Невъзможно е да се опише или човек даже да си го помисли. Казах: “Не, саняса не е за мен” и написах писмо до мой познат, редактор на вестник. Той ми предложи работа и дори ми изпрати 400 рупии за пътни разходи, които за онези години бяха много пари. Купих си панталон, хубава риза и всичко необходимо и казах на Свами Шивананда, че напускам.

Той ми отвърна: “Но аз ти записах името за сяняса.” Отговорих му: “Няма да я приема!” Не приех саняса нито на 7-ми, нито на 8-ми септември. Всички взеха посвещение с изключение на мен. На 9-ти Свамиджи ме извика и попита: “Какво става с теб?” Отвърнах му: “Ако трябва да работя, мога да работя и у дома. Не дойдох тук, за да създавам карма. Дойдох да я отхвърля.” Свамиджи попита: “Какво искаш да правиш?” Отговорих му: “Искам да отида в Делхи или някъде другаде и да намеря работа. Добър съм в писането. Мога да стана кореспондент, редактор или репортер.” Моя гуру беше много могъщ. Той ми обясни: “Виж какво, ако се върнеш вкъщи няма да можеш да отработиш твоята карма. Можеш да я изчерпиш само тук.” След това един-два часа ми даваше добри съвети. Така останах и приех саняса на 12-ти септември. Бях единственият, когото Свамиджи посвети на този ден. Каза ми: “Какво ще направиш, ако отидеш на гарата три часа преди влака?” Отвърнах: “Ще чакам.” “Ти също трябва да почакаш, – каза той, защото твоя влак ще дойде след 40 или 45 години.” Попитах го: “Мога ли дотогава да си отида вкъщи?” Отговори ми: “Ако си отидеш вкъщи няма да се върнеш, защото там змиите на мая са много силни. Мая е най-силното нещо.” Така останах със Свами Шивананда и чаках 45 години. През цялото време броях дните и се питах дали е пристигнал моя влак.

Свами Шивананда беше лекар и ни казваше, че дотогава, докато черно на бяло не се докаже, че йога може да излекува или да облегчи някои заболявания, никой няма да я приеме. Разбираше го, защото той самият беше медик. Един ден ми каза: “Сатянанда, ти толкова години работи усилено за Обществото за Божествен Живот. Сега можеш да си тръгнеш. Няма нужда да стоиш повече тук.” Той беше този, който ми каза да си тръгна. Каза ми: “Това място не е за теб.” Отвърнах: “Добре, готов съм.” В същия ден, в който преди 12 години бях влязъл в ашрама, влязох при него с багажа си. Той ми даде 108 рупии и каза: “Нищо не трябва да правиш, само добавяй по няколко нули към правилната страна!” След това за пет минути ми преподаде Крия йога.

Паривраджака

Когато напуснах Ришикеш отидох в Бхагалпур, в Бихар, на брега на Ганга, и отседнах в Шив Бхаван при едно много заможно, влиятелно и добре уредено семейство. Беше голямо семейство от трима братя и 10 сестри. Имах сигурна прехрана и много ме харесваха. От сутрин до вечер пеех киртан след киртан и говорех, говорех. Казваха ми: “Свамиджи, моля ви, останате тук!” Имаха много имоти, пари, влияние, но реших да не оставам, защото като саняси не принадлежим на никой и на никое място. Не само санясите – никой не принадлежи на когото и да било! Всички сме личности, пилигрими, самостоятелни пътници. Можем само да се срещнем и да станем приятели, това е всичко. Така напуснах Бхагалпур.

Прекарах известно време във Варанаси и живях като просяк. Всеки ден рано сутрин кляках в редицата на просяците пред Dashashwamedha Ghat с разстлан в скута шал. Това беше през 1956 г. Обикновено на ден от милостиня изкарвах пет рупии и с тях вечер ядях пури-качори и спях където намеря място в Kabir Chaura. Прекарах 12 години като скитащ санясин.

По онова време бях много млад, още нямах брада и мустаци. С мен пътуваха още двама човека. От Ражнангаон тр
Юъгнахме на юг през джунглите. Вървяхме през района на Нагпур през много гъсти гори. Отсядахме по селата на племената. Нямах никакви приготовления за нищо, просто ходех от село на село. Вечер обикновено сготвях нещо за ядене и поддържах огъня, защото горите в тази област са пълни с тигри и други животни. Често спях под дърветата.

Навлязох дълбоко в горите и изучавах живота на адивасите (туземците) в тях. Нощем пеех и танцувах. Бях много обикновен човек. Все още нямах пробив в живота. Просто обикалях и скитах, понякога с кола, пеша или на кон. Прекосих Бангладеш и Бирма на гърба на слон. Отидох до Мангалан и Рангаон. Бях много млад и много силен. Спомням си онези хубави дни, когато яздех големи слонове. През Белуджистан и Пешавар отидох в Афганистан. В Белуджистан получих даршан от Hinglaj – един от девипитхите, като Kamakhya. В Индия има 64 центъра на Деви и Деогар е един от тях. Той е хридаяпитха и се смята за място на кремация на Сати, спътничката на бог Шива.

Когато бях в Афганистан преживявах с грозде. Само за 4 гроша можех да си купя много хубаво и сладко грозде. Там не видях лицето на нито едно момиче. Жените не излизаха навън. По пътищата не се виждаше нито едно момиче. Беше, като че ли Бог е създал държава или град без жени. Колко потискащо е постоянно да гледаш бради и мустаци, и никога да не видиш изящество, красота и музика.

През цялата година обикалях, а по време на дъждовния период оставах на едно място и практикувах моята садхана. През една година практикувах садхана в Калчурия,  село близо до Райпур. Един сводник от Чамба живееше там. Той стана мой ученик. Беше напълно неграмотен.

Беше ми много трудно когато напуснах ашрама. Имаше толкова много гуру, свамита и учители, които търсеха кариера, известност и слава. Имаше толкова много книги за религия. От 1956 до 1963 г. пътувах. През 1963 г. бях напълно обезкуражен и тогава се помолих на Бог. Моя гуру поиска от мен да разпространявам йога и да я направя популярна. От 1956 до 1960 г. нищо не можах да направя. Никой не ме слушаше, защото бях съвсем невзрачно младо момче. Тогава отидох в Траямбакешвар, близо до Насик, в Махаращра. Бог Шива има безкрайна форма, но Мритюнджая Шива – Победителят на смъртта, е там и той е моя Ищадева. Той има три лица: Брахма, Вишну и Махеш – Създателя, Съхранителя и Разрушителя, всички в един лингам. Това е моето божество.

Отидох там, проснах се и казах: “Нищо повече не мога да направя без Твоята помощ. Не мога да изпълня мисията, която моя гуру ми даде – невъзможно е! Има толкова много учители!” Дори не им помня имената. Всичките потънаха в мъглявите страници на историята. Помолих се на моята Ищадева: “Изкам да изпълня поръчението на моя гуру. Искам за 20 години йога да напредва като булдозер. Моля те, дай ми нази възможност!” Тогава в мен внезапно се появи идеята за отдаване. Казах: “Господи, 20 години ще работя с каквото вдъхновение или помощ можеш да ми дадеш. След това ще оставя всичко и ще дойда при Теб. Само 20 години!” Направих това обещание в молитва към Него през декември 1963 г. и го изпълних.

Бях в Мунгир в деня, в който Свами Шивананда напусна физическото си тяло. В полунощ имах видение за моя гуру да ме напътства за сбогом. Каза ми, че си отива. Бях напълно объркан. Не можех да разбира дали беше сън или реалност. Мястото на видението не беше в Мунгир, а в Ришикеш. Видях се да седя в медитативна поза на камъка от който често се гмурках във водите на Ганг. Видях Свами Шивананда седнал в лодка плуваща към отсрещния бряг на реката. Съпровождаха го звуци от раковини, звънци и барабани. Отминавайки, витлото на лодката пръсна върху мен малко вода. Това беше благословия към мен от моя гуру.

Аз правих всичко. На практика, няма форма на духовен живот, която да не съм преживял, но умът ми се отвори тогава, когато започнах да живея за другите. Докато живеех за себе си бях сляп. Когато започнах да мисля за другите – този е болен, онзи е беден, няма дом, тогава започнах да израствам вътрешно.

Йога –
“от бряг до бряг и от праг до праг”

Моя гуру поиска от мен да разпространявам йога и аз го направих. Нито по рождение, нито по посвещение имам нещо общо с йога. Йога е традиция за качествени йоги като Горакнат, хората от Нат традицията. Честно казано, йога не беше моя тема. Моята тема беше Веданта. Когато бях в Ришикеш не знаех нищо нито за асана и пранаяма, нито за нети, дхаути и басти. Това беше отвъд разбиранията ми. Моята сфера на изучаване беше Адвайта Веданта, коментарите на Шанкара, коментарите на Рамануджа върху Бхагавадгита, Упанишадите и Брахма сутрите. Постоянно размишлявах за параматма, върховната душа, дживанатма, индивидуалната душа, няя, логиката, авидя, невежеството и т.н.

Това е темата за Веданта на Шанкара. Санскрит е мой майчин език. Но моя гуру ми каза да преподавам йога и затова отговорих: “Добре, ще преподавам.” Имах, обаче два проблема: първо – не познавах йога, и второ, нямах ученици. Когато преподаваш нещо трябва да имаш ученици – хора, които да те слушат, да ти помагат, да те покровителстват и канят. Аз нямах никого и бях най-незабележим човек. От 1956 до 1963 г. скитах из Индия, Афганистан, Бирма, Непал и Тибет като бродяга. Просех за прехрана и често прекарвах дни наред без храна…

През 1963 вече бях напълно обезкуражен. Бях сигурен, че съм се провалил и повече нищо не мога да направя. Затова отидох в Траямбакешвар край Насик, в Махаращра, в храма на моята Ищадева – бог Шива във формата на Мритюнджая. Аз съм поклонник на Мритюнджая. Казах му: “Чувствам се победен. Сега единствената ми надежда е ти да работиш чрез мен. Имам задължение към моя гуру и трябва да го изплатя.” Всеки ученик, който живее с гуру, един ден ще напусне организацията, ашрама или гурукул, и след това ще трябва да си върне дълга. Свами Шивананда не поиска от мен пари. Той поиска да си платя дълга като преподавам йога и я направя популярна по целия свят. Той вярваше в мен, но аз нищо не можах да направя. Затова се обърнах към бог Шива: “Работи с мен за 20 години и щом изтече времето ще се откажа от всичко” и той изпълни молбата ми. След това където и да отидех аз говорех със самочувствие, а не като неграмотен санясин. Той преподаваше чрез мен.

Йога не е моя дисциплина. Аз съм санясин. Аз съм Сарасвати санясин от Дашнами традицията и моята тема е Веданта, която се основава на Упанишадите. Но нещата тръгнаха в друга посока, когато моят гуру поиска от мен да преподавам йога. Не разбирах от йога, но преподавах йога и написах много книги за йога. Сега усещам, че в мен имаше някой, който говореше чрез мен и който написа всичко. Аз също станах инструмент на тази божествена сила, за да напиша толкова много книги за йога и тантра. Трудовете с вечно значение се наричат шрути (на санскр.) – откровения, разкрити истини. Ведите са шрути. Християните приемат Библията за шрути, за Откровение. Мюсулманите приемат Корана за шрути. Шрути означава гласът на Бога.

Успях да завладея света, защото имах в изобилие благословиите на моя гуру Свами Шивананда. Получих ясни насоки и от моите родители. Те ми казваха да не отмъщавам, дори някой да ме удари, и да не трупам лоши чувства към никого, защото това е слабо място в човешкия характер. Слабите и малодушните носят омраза и изпадат в ярост; само малодушните размахват тояги и стрелят. Кое е оръжието на силните и могъщите? Не е прошката, а любовта. През детството си получих дълбока и безусловна любов… Винаги следвах съвета на моите родители: “Дете мое, роден си кшатрия (воин). Прадедите ти са завладяли света с меч, но ти трябва да се обърнеш към смирението и скромността. Светът ще бъде завладян със смирение, а не с меч. Днес светът е различен. Който се навежда се издига все по-високо. Никой няма намерение да се навежда, но щом веднъж предпочетеш да се наведеш, тогава ще стигнеш и най-високия връх!” Това беше първият ми урок. Вторият получих в ашрама на моя Гуру. Още в съвсем млада възраст той ме направи отговорник за всичко в ашрама.

Отидох в Мунгир, защото мислех, че може да е по-добро място. Един от най-близките ученици на Буда – Мудгал, дошъл в Мунгир. Затова и градът бил наречен Мугдал, което по-късно било англизирано на Мунгир. Хората в Мунгир съвсем не са лесни, изправят те пред предизивикателства. Трудно се живее на това място. През нощта ще се покатерят на покрива и ще свалят всички електрически крушки и кранове. На сутринта нямахме нито крушки, нито кранове за водната инсталация, а резервоарите с вода бяха изтекли.

Мунгир е много трудно място за оцеляване на когото и да било, независимо дали е държавен служител, санясин или политически лидер… Въпреки всичко се сработих с всички и те бяха най-добрите ми приятели и помощници. Така установих ашрама в Мунгир.  През 1993 г., по време на последната Йога Конвенция, казаха на областния съдия на Мунгир: “Няма нужда да пращате полицаи за охрана. Ние ще пазим ашрама, защото в края на краищата, ние сме заплахата.” Каква по-добра охрана можеш да имаш, ако те пазят престъпници? Те бяха хората, които се погрижиха за цялата охрана по време на Конвенцията, най-вече за чужденците.

Панча агни садхана

През 1983-84 открих, че в мен нещо се е променило. Вече нямах желание да говоря или да водя курсове. Когато пътувах в различни държави често си мислех: “Най-добре да отложат програмата.” Усещах безразличие към тези неща. Вместо това съвсем автоматично се появяваше една мантра. Всъщност, за да работя трябваше да отхвърлям осъзнаването на мантрата. На летището например умът ми можеше да бъде така погълнат от мантрата, че да изпусна полета. Затова имах секретар, който да ми казва кога е време за самолета.

Тогава разбрах, че семъфорът вече е спуснат и моя влак вече идва. В края на 1982 г. в Пуерто Рико извиках Свами Ниранджан и му казах: “Напускам Мунгир. Трябва да се върнеш и да поемеш грижата за институцията.” Отговори ми: “Добре, ако това е твоето решение ще дойда. Но ако ме попиташ какво бих избрал, по-скоро бих останал тук.” Такъв беше неговия отговор. Свами Ниранджан дойде в Мунгир не по негов избор, а по мой избор. Кой би оставил Америка, страната на възможностите?

Преди много години в Траямбакешвар си пожелах нещо. По онова време имаше множество велики учители, свамита и харизматични личности. Не мислех, че ще мога да направя каквото и да било в живота и затова се помолих. Това беше смирена молба и направих едно обещание, дадох обет, а по-късно забравих и за двете. Посях семето толкова дълбоко, че забравих за него. По-късно желанието ми се изпълни на 100 %. Знанието за ведическата култура премина като булдозер през чуждите страни. Тази молба беше ефективна само за 20 години. След като го пожелах аз обещах, че работата ми ще завърши за 20 години и след това ще оставя всичко и ще се отдам на Него, но напълно забравих за това задължение. За 20 години работата ми беше свършена. През 1983 г. трябваше да напусна ашрама, но не го направих, защото напълно бях забравил за обещанието.

Постепенно където и да отивах имах силното чувство, че лекциите ми са безполезни. Тогава осъзнах, Бог е бил отговорен за тази промяна в мен. Той е отговорен навсякъде и за всичко… Един ден бях Бомбай. Изведнъж усетих, че наблизо е Траямбакешвар. Трябваше да отида там, защото моята Ищадева е бог Мритюнджая и джьотирлингамът беше в Траямбакешвар. В мига, в който се поклоних пред лингама веднага си спомних за моето задължение, защото точно там го бях направил. Изведнъж осъзнах грешката си. Бях поискал от Него да направи нещо, а в замяна бях обещал, че ще оставя всичко. Той беше извършил работата за мен и в момента, в който челото ми докосна земята пред Него веднага си спомних всичко. За една или две минути трябва да съм останал в това състояние. Щом осъзнах грешката си вече не се молех, а мислих: “Трябва да напусна Мунгир и да оставя всичко.”

Ние имаме двама гуру – дикша гуру и видя гуру. Свами Шивананда беше мой дикша гуру, Махамандалешварите на Акхара са нашите видя гуру. Моя гуру вече не е тук и затова, за бъдещи насоки отидох при Мангалешвар, който по това време пребиваваше в Mаунт Aбу. Той ме посъветва да се срещна с един махатма, който ще ми даде насоки за бъдещия живот, но ми каза и още нещо: “Ако искаш да следваш пътя на парамахамса трябва да се откажеш от всички ученици. Това е първото правило.” Аз отговорих: “Готов съм да оставя учениците си, но те не искат да ме оставят.”

През 1983 се върнах в Мунгир, за да приключа. От там отидох във Варанаси, изкъпах се в Ганга и отидох до Виндячал за даршан от Майка Виндявасини. Получих три пъти даршан от божеството и след това отидох до Пашупатинатх в Катманду. Три пъти имах даршан и от бог Пашупати и след това отидох в Траямбакешвар. Прекарах два месеца в Траямбакешвар, като обикновено по цял ден седях под едно дърво.

Отседнах в една стая в краварник в подножието на хълма Neel Parvat. Там останах два месеца през дъждовния период и питах моята Ищадева какво да правя. Нямах никаква представа за бъдещето и затова попитах моята Ища да ми посочи пътя. Живях от млякото, което някой ми носеше два пъти на ден. На 4-ти септември се стовари силен ураган. Той премина през целия щат Махаращра и предизвика много разрушения. Същата нощ дойде и посланието за бъдещите ми действия и разбрах от къде да започна. На 8-ми септември получих знак за имот (в Рикхя) заедно с думата “читабхуми” – място за кремация. Деогар е мястото на кремация на Сати Парвати, а Варанаси е мястото на кремация на бог Шива… На 23.09 пристигнах в Деогар. Свами Сатсанги откри и купи мястото в Рикхя.

Аз съм парамахамса и принадлежа на ордена на парамахамсите. Садханата на живота ни е Панча агни… Какво означава Панча агни? В тялото си имаме пет огъня под формата на желания, гняв, алчност, привързаност и егоизъм. Всеки човек практикува Панча агни. Всеки е психологически и емоционално обезводнен (от тези огньове).

Идвайки в Рикхя получих божествено нареждане, че формата на изкупление за минали дела за санясите е  покаяние. Един санясин трябва да коригира всичи натрупани дела. Затова предприех Панча агни – садханата на петте огъня, едно много сурово изкупление. По 24 часа на ден бях само с овчарското куче Боленат… Периода за Панча агни е от 14.01 до 6.07, от зимно до лятното равноденствие. За Панча агни приготвих Махабхашма, както е описано в Devi Bhagavatam Purana. Намазах си тялото със специално приготвена пепел… По време на Панчаагни температурата обикновено беше около 50 градуса, а когато духаше горещ вятър стигаше до 60 градуса. Панчаагни е много тежко изкупление, в което нямах опит. Изгубих надежда, че ще оцелея, когато термометърът показа 90 градуса. Но накак си оцелях.

Не аз избрах това място (Рикхя). Бог ми го даде. Никога не съм и помислял за него. Много е близо до Мунгир. Исках да отида далеч от Мунгир, където никой, нищо няма да знае за мен. Преди това не бях решил къде ще отседна. Имах много възможности. Едната беше Гурушикхар на Mаунт Aбу. Другата беше при Ганготри, където ми предложиха една пещера. Свамитата от ашрама на моя гуру (в Ришикеш) също ми предложиха да остана при тях. Много хора ме канеха, но не можех да реша къде трябва да отида. Тогава на 8.09 чух командата: “Иди на моето място на кремация.” Според писанията Деогар е място за кремация. Това е второто тантристко място след Камакхя, което е в Гувахари, щата Асам. Изпратиха ме тук, не дойдох по мое желание. Не само по пътя на садханата, но и в живота човек няма избор…

Сат Чанди Махаягя

Епилог

Кога и къде трябва да се родя отново не е от толкова голямо значение… Кой е собственик на това тяло? Душата, атма е собственикът. Тя влиза в тялото, за да изпълни кармата и желанията, за да изживее живот на страсти и алчност, или да живее духовен живот.

Когато напусна тялото ще избера да се родя от утробата на майка от много нисша каста. След като се родя в такова семейство ще преподавам дхарма както на майка ми и баща ми, така и на работниците и метачите около мен, за да могат и те да запечатат в умовете си добри самскари. Нека живея сред бедни, отхвърлени, мръсни и неграмотни хора. Ако мога да живея в малка колиба, да имам семейсво и деца, да се сблъскам с радостите и болките на живота и все пак в кръговрата на земния живот да живея като садху, това ще е постижение.

Ако Свами Сатянанда се роди във вашето семейство, като ваш син, ще имате проблеми. Може да искате голяма къща, много пари и живот в удобства и лукс, но аз ще кажа: “Не майко, аз ще нося само тигрова кожа.” Тогава ще започнете да мислите: “Защо съм създал такъв син, който ще иска да носи само тигрова кожа?” Аз ще преподавам Гита, Рамаяна и Шримад Бхагаватам. Ще преподавам начини на живот и различни житейски умения – как се гледа добитък, как се обработват ниви, отглежда захарна тръстика, поддържа спестовна книжка и банкова сметка. Ще преподавам всичко необходимо за по-добър живот. Затова се молете на Бога за син, който ще донесе в дома ви както йога, така и бхога. Йога означава висше мислене, мъдрост, божествено мислене, а бхога означава благоденствие, потомство, добра храна и удобства. И двете са нужни за един добър живот.

Когато се преродя ще съм санясин по рождение. Това е моето желание. А когато ме попитат: “Свамиджи, от колко години сте санясин?” ще отговарям: “Аз съм на 35 и от 35 години съм санясин.” Една майка трябва да ражда такива деца и да им казва когато се раждат: “Ти си радостта за очите ми. Ти си моето съкровище. Толкова те обичам! Следвай Божествения път, защото си чист и свободен от грехове.” Такова дете родено веднъж на 1000 години е свободно от оковите на света. То може да бъде спасител, освободител, учител, пророк, божествено въплъщение, млад бог или аватар!

Парамахамса Сатянанда напусна този свят в Махасамадхи в Рикхяпит на 5-ти декември 2009 г.

икшваку (санскрит) – династия на владетели и воини в Древна Индия споменавана още в епосите Рамаяна и Махабхарата. От този род произхожда и Махаватар Рама.

Ария Самадж (на санскр. “Благородно общество”) – хиндуистко реформаторско движение, проповядвало връщане към знанието на Ведите, основано през 1875 г. от Свами Даянанда Сарасвати.

khadi (на хинди “памук”) – домотъкан ръчноизработен плат. По време на движението за независимост на Индия Махатма Ганди призовава индийците да го изработват, купуват и приемат като форма на мирна съпротива срещу британската власт.

Абисиния – територията на днешна Етиопия и Еритрея в Африка.

агхора – последовател на някои от клоновете на тантра

шактипат (санскр.) – висша енергия или преживяване предавани от гуру на ученик

лингам – естествено оформен овален камък, изображение на Шива

дикша – посвещение, отдаване

видя – висше знание, духовна мъдрост