Заслушани в молитвата на вселената – прекрасна книга за духовното пътуване на една жена
Марло Морган -авторката на романа „Заслушани в молитвата на вселената“ – едва ли подозира, че ще носи името „Събирач на лайна“, докато предприема своето пътуване в сърцето на Австралия и споделя примитивния живот на аборигените от племето на Истинските Хора.
Пътуване, което всъщност се оказва докосване до езотерично внушение и наивистично-философски патос при обяснението що е това човек, живот, смърт…
Най-накрая Марло Морган получава и … името „Две сърца“, защото става мост между две цивилизации – едната нашата, на Мутантите, както ни наричат австралийските коренни жители, която е наблегнала, на материалното развитие, и другата, тяхната, посветена единствено на духовното усъвършенстване.
ПОЧЕТЕН ГОСТ
Няма начин да не е имало някакво Предизвестие, но кой да го усети. Събитията вече набираха скорост. Хищниците бяха наклякали на мили далеч в очакване на своята плячка. Багажът, който преди час бях разопаковала, на следващия ден щеше да носи етикета „непотърсен“ и да остане за месеци на магазинаж. А аз щях единствено да увелича бройката на изчезналите в чужда държава американци. В една знойна октомврийска утрин стоях загледана в автомобилната алея на австралийския хотел с пет звезди в очакване на неизвестен куриер. И вместо да се отвори за предизвестието, сърцето ми буквално пееше. Чувствах се толкова добре и толкова въодушевена, преуспяваща и подготвена. Вътрешно долавях, че днес е моят голям ден.
Един открит джип навлезе в кръговото пространство пред входа. Спомням си как чух свистенето на гумите по димящия от жегата плочник. Лек воден спрей прескочи зелената ограда от храсти докосна ръждивия метал. Джипът спря и шофьорът, трийсетгодишен абориген, насочи поглед към мен. Хайде, даде знак той, като размаха черна длан, защото търсеше руса американка. Очаквах да ме придружат за среща с племе аборигени. Сините очи на австралиеца-портиер показваха неодобрение и желание да предотврати подобна среща, но ние с шофьора мълчаливо се съгласихме, че сме се намерили.
Още преди да започна да се препъвам с високите си токчета, докато влизах в тази пригодна за всякакъв терен кола, аз разбрах, че съм облечена неподходящо. Младият шофьор от дясната ми страна беше в къси панталони, избеляла тенисфланелка и носеше платненки, на бос крак. Когато уговаряха превоза ми до срещата, предположих, че ще бъде с нормален автомобил, най-вероятно с „Холдън“, гордостта на австралийското автомобилостроене. Не бях и сънувала, че човекът ще пристигне в нещо, открито отвсякъде. Е, във всеки случай беше по-добре да съм прекалено наконтена, отколкото неизискано облечена за тази среща и моето угощение-награда.
Представих се. Шофьорът едва кимна и се държеше така, сякаш вече беше сигурен какво представлявам. Портиерът се намръщи, докато ние избръмчахме край него. Пътувахме по улиците на крайбрежния град, покрай редове от къщи с веранди, покрай млечни барове, закусвални и безтревни циментови паркове. Аз стисках здраво дръжката на вратата, докато се въртяхме из детелина, в която се пресичаха шест посоки. Когато се измъкнахме от нея, нашият нов път беше такъв, че слънцето остана зад гърба ни. Купеният ми наскоро костюм за делови случаи, издържан в прасковен цвят, и подходящата към него копринена блуза започваха да ме притесняват в тази жега. Предполагах, че сме се насочили към сграда в другия край на града, но грешах. Навлязохме в главната магистрала покрай морето. Срещата очевидно беше извън града, доста по-надалеч от хотела, отколкото бях очаквала. Свалих сакото, докато си мислех колко глупаво беше от моя страна да не проуча предварително нещата. Поне носех в чантата си четка за зъби, а изрусената ми, стигаща до раменете коса беше сплетена по модата.
Любопитството не ме изостави от мига на първото телефонно позвъняване, въпреки че едва ли бях много изненадана. В края на краищата бях получавала и други обществени признания, пък и този проект беше постигнал огромен успех. Когато работиш с аборигени, които са нещо като полукаста, обитават града и открито проявяват самоубийствени наклонности, и им предоставяш възможност да постигнат реализация и финансов успех, това рано или късно няма начин да не се забележи. Но бях учудена: племето, отправящо поканата, бе отдалечено на разстояние две хиляди мили, на отсрещния бряг на континента, а аз знаех много малко за племената от аборигени, като се изключат несъстоятелните коментари, които чувах от време на време. Не бях наясно дали са хомогенна раса или подобно на коренното американско население, са много различни, включително и по отношение на езика, който говорят.
Това, върху което всъщност си блъсках главата, беше, ще мога ли да отгатна какво щях да получа: още едно резбовано дървено украшение за стена, което щях да изпратя на съхранение в Канзас Сити, или още по-вероятно просто един букет цветя. Не, какви ти цветя при температура сто градуса по Фаренхайт. Щеше да бъде твърде обременително да ги мъкна със себе си по време на обратния полет. Шофьорът бе пристигнал точно в дванайсет по пладне, както се бяхме уговорили. Така от само себе си се подразбираше, че ме чакаше участие в делови обяд. Беше ми чудно какво толкова една туземна общност можеше да сервира за ядене. Надявах се да не бъде нещо от всеизвестните австралийски менюта. Може би щяха да наредят каквото дал Господ и аз за първи път щях да опитам истинската храна на аборигените. Надявах се да видя маса, наредена с разноцветни глинени съдове.
Щеше да бъде чудесно, неповторимо преживяване и с нетърпение очаквах тези очертаващи се като незабравими часове. Чантата, която носех, бе купена специално за този ден и в нея имаше 35-милиметрова камера, както и малък касетофон. Не бяха споменали нищо за микрофони и прожектори, нито за речта, която трябваше да произнеса, но така или иначе се бях подготвила. Едно от ценните ми качества беше, че винаги премислях нещата отдалеч. В края на краищата бях вече на петдесет години и достатъчно пъти бях попадала в небрано лозе, да не говорим за разочарованията ми в живота, така че винаги имах алтернативен план за действие. Приятелите ми обичаха да отбелязват способността ми да се измъквам суха от всякаква ситуация. Чувах ги да казват, че винаги имам резервен вариант в главата си.
Един шосеен влак (австралийски термин за камион, теглещ многобройни ремаркета в конвоен стил) от отсрещното движение мина покрай нас. Той изскочи от маранята по средата на платното. Върнах се от спомените си, когато шофьорът завъртя волана и ние напуснахме магистралата, за да поемем по неравен, страничен път, следвани в продължение на мили от облак червен прах. На едно място едва забележимите следи от гуми изчезнаха съвсем и аз осъзнах, че, пред нас изобщо няма път. Ние напредвахме зигзагообразно покрай храстите и джипът подскачаше по нащърбената пясъчна пустиня. На няколко пъти се опитвах да подхвана разговор, но шумът в откритата кола, блъскането на долната част на шасито и подскачането на тялото ми нагоре-надолу ме обричаха на неуспех. По-скоро трябваше да притискам челюстите си една в друга, за да не си прехапя езика. Пък и очевидно шофиращият не изгаряше от желание да обели дума.
Главата ми се подмяташе, като че ли бях парцалена кукла. Ставаше ми все по-горещо и по-горещо. Чорапогащникът сякаш се разтапяше по краката ми, но се опасявах, че ако събуя обувките си, те ще изхвърчат в необятността на меднооцветената равнинност, която ни заобикаляше, докъдето ми стигаше погледът. Вече не вярвах, че този ням водач някога ще спре. Всеки път, когато очилата ми за слънце се напрашаваха, аз ги избърсвах с крайчеца на комбинезона. Движението на ръцете ми отваряше шлюз към река от пот. Усещах как гримът ми се размазва и можех да си представя как ружът, който си бях сложила, сега се стичаше на червени ивици по шията ми. Трябваше да ми отпуснат поне двайсет минути да се приведа в ред преди представянето. Щях да настоявам за това!
Погледнах часовника си: бяха изминали два часа, откакто бяхме навлезли в пустинята. Чувствах се по-сгорещена и разнебитена откогато й да било. Шофьорът все така мълчеше, като се изключи, че от време на време тананикаше със затворена уста. Изведнъж ми просветна, че той изобщо не се представи. Може би не бях попаднала в точната кола! Но това беше глупаво, тъй като не можех да сляза, пък и той даваше вид на абсолютно убеден, че аз съм неговият пътник.
Четири часа по-късно спряхме пред постройка от вълниста ламарина. Отпред имаше малък тлеещ огън и две жени аборигенки станаха на крака, когато приближихме. И двете бяха на средна възраст, ниски, оскъдно облечени. Усмихваха се топло за добре дошли. Едната носеше лента на главата си, така че гъстата й и къдрава черна коса стърчеше под странен ъгъл. И двете изглеждаха слаби и атлетични, с обли пълни лица и светлокафяви очи. Докато слизах от джипа, шофьорът каза:
— Между другото аз съм единственият, който говори английски. Ще бъда твой преводач и твой приятел.
Пълният текст може да прочетете от линка: Заслушани в моливата на вселената
